04.10.2007Казвам се Елена Генчева. Родена съм и живея в Бургас. Десет години чаках, докато най-накрая и моята мечта се сбъдна. Днес, когато малката ми дъщеричка е вече на 2 годинки и половина, реших, че трябва да посветя голяма част от времето си, за да помагам на хората като мен да намерят път към по-добър и щастлив живот. Станах част от екипа на фондация „Искам бебе” и съм главен координатор на фондацията за град Бургас. Очаквам ви, скъпи момичета, звънете ми и нека да направим нашите бургаски вечери пълни с положителни емоции.
Ето моята история...
„Разбрах смисъла на онези думи - това което не ни убива, само ни прави по-силни”
Дилемата "да бъдеш или да не бъдеш" е стара колкото света. Но да бъдеш родител е исконно право на всеки човек и въпрос на личен избор. Колко големи могат да бъдат мечтите ни? Отговорът е съвсем прост - толкова, колкото искаме да си позволим! Когато преди 10 години сключих брак, рисувах живота си в розовия цвят на мечтателка. Твърде скоро обаче разбрах, че ако искам щастие, трябва да се боря за него. Пожеланията от сватбения ми ден - "тази година булка, догодина - люлка", се завръщаха като ехо от нещо отдавна отминало и звучаха като проклятие. Тогава, когато трябваше да празнувам, аз тъгувах! И там, в самотната прегръдка на собственото си нещастие, осъзнах, че има още нещо, което толкова ме плашеше, че дори не исках да го изрека на глас: „Господи, ако Димитър не успее да понесе мисълта, че не можем да имаме дете? Времето изтичаше като пясък през пръстите ми, а аз все не успявах да уловя мига - онзи, подходящият, в който можех да разкрия ужасяващата си тайна. До една тиха зимна вечер. Това не беше заучен стих, а страшната гола истина. Започнах с думите: „Не си длъжен да продължиш живота си с мен. Вината не е твоя, причината е в мен ...” В последвалите няколко минути исках да му кажа всичко, да изрека всичко наведнъж, но думите ми сякаш се изпреварваха и се сливаха в някакъв чужд, задавен и много тъжен език. Плачех, а толкова исках да бъда силна! А той приседна до мен, прегърна ме и тихичко ми каза: „Как мога да те оставя сама?” Огромно облегчение - това изпитах в онзи момент - той не чакаше обяснение, беше сигурен, че връзката ни е по-силна от всички трудности, които щяхме да срещнем по пътя си! Какво ни очакваше – не знаех, но знаех какво искам - ДЕТЕ! Това, че до мен имаше човек, на чието рамо да поплача, ми даваше сила и вяра! Дали обаче можех да съм толкова силна, колкото искаше от мен животът? Когато посетих първия кабинет, реших, че просто съм сбъркала в избора си. Когато посетих втория, реших, че диагнозата е грешна. При третия вече знаех, че проблемът е твърде голям, но не намирах подкрепа в лекарите, които знаеха моята човешка и дълбоко изстрадана тайна. Така продължих да чукам от врата на врата и не след дълго осъзнах, че много от тях всъщност оставаха заключени. Хората, на които разчитах за помощ, гледаха празно през мен, в очакване на следващия пациент с платена такса за прием. След множество изследвания, след дълъг престой в болница и няколко безмислени терапии, аз се отчаях. Изградих невидима стена около себе си и недопусках никой зад нея. Огромното ми желание и вярата в нещо по-добро, се превръщаха в ужасяващ страх, добре прикрит зад множество нервни изблици. Но както се случва в приказките, когато тъгата по нещо несбъднато е по-силна от всичко останало в живота ми, се появи една добра орисница, решена на всичко, за да сбъдне мечтите ми. Тази жена е г-жа Станкова – работодателката на съпруга ми, Димитър. Чрез нея неведомите пътища на съдбата ме отведоха към моето ново начало - лекарят, който ме накара да повярвам, че ще стана майка. Когато за първи път посетих кабинета му, носех със себе си огромната папка с всички изследвания и епикризи, доказващи наличието на хормонален дисбаланс, поликистозни яйчници и менструален цикъл, отбелязан в календарчето ми през три месеца. Това, което беше ужасяващо за мен, за него се превърна в трудно лекарско и човешко изпитание. Повече от 30 мин. той четеше всичко, мислеше, не говореше. Това бяха най-дългите ми мигове на мълчание. Но когато лекарят започна да говори и ми подаде ръката си за подкрепа – без увъртания, без условия и с категоричен план за лечението ми, аз се изплаших. Бях попаднала в капана на собствения си страх. Този път обаче срещу мен стоеше човек, който излъчваше спокойствие и аз реших да му се доверя. И не сгреших. Още при първия прием на лекарствата, изписани от него, промяната и подобренията бяха видими. Но докато лекуваше тялото ми, душата ми страдаше все повече. С течение на времето лекуващият ми лекар се превърна в моят най-добьр приятел. Когато получих резултата си от цветна снимка на фалопиевите тръби, реагирах така, както би го направила само жена, която е била в моето положение - едната беше запушена, а другата - ужасно деформирана. Тогава - какъв беше смисълът от всичко, което правех? Поисках от доктора да направи операция, но той ми отказа. Опитах втори път, като заявих, че ще намеря лекар, който ще я направи и отново получих отрицателен отговор. Погледнах го и разбрах, че този път "не" означава "не" наистина. Имах нужда от почивка. Реших, че ще посветя настъпващото лято на личното си спокойствие. Уговорихме контролните прегледи да започнат отново наесен. Знаех, че си тръгвам, като оставях след себе си впечатлението, че мога да извърша нещо необмислено, нещо, за което щях да съжалявам до края на живота си. На вратата той ме спря и ми каза "Ако искаш потърси друго мнение, но не рискувай с операция. Направиш ли го, може би няма да мога да ти помогна". Обещах му, че се го послушам. Щом той не искаше да рискува, едва ли друг щеше да се справи по-добре! Търсех самота. Прекарвах дълги сини следобеди на тихият бряг в Бургас. Топлината на пясъка и шумът на вълните ме успокояваха и там намирах отговори на въпросите си. В забързаното си ежедневие така и не разбрах, че тъгувам по нещо, което никога не бях имала! И в края на моето тихо синьо лято, в едно щастливо неделно утро, аз се почувствах различна. Усещах, че в мен се пробужда нов живот. Беше толкова истинско и силно ... С такова вълнение изчаках Димитър, който за секунди притича до близката аптека за тест за бременност. Държахме ръцете си безмълвни в щастливото очакване на резултата. И тя се появи - втората чертичка. Господи, какво неописуемо щастие, през сълзи се смеехме и се прегръщахме след толкова години на очакване ... В следващия момент вече набирах номера на моя лекар. "Бременна съм, тестът ми е положителен" и в този миг еуфорията даде място на притеснението: "ами ако е извънматочна бременност, ако нещо се случи?". Успокой се, всичко ще бъде наред - отговори човекът, който в този момент най-добре ме разбираше. След седмица щяхме да пътуваме за София. Но аз нямах търпение да видя малкото съкровище в мен и още същия ден отидох на лекар в Бургас . "Не сте бременна" - това звучеше като заключение. "И какво Ви накара да мислите че сте? Тестовете не винаги дават верни резултати?" Винаги съм знаела, че посещението при лекар, на който нямаш доверие, е напълно безсмислено. Горчивият ми дългогодишен опит ме бе научил на това. Усещах, че просто си губех времето и генерирам излишни отрицателни емоции... Но този път беше различно. Не можех да сдържам гнева и разочарованието си - „Не си познал мой човек, сега ще си го получиш! Не съм дошла тук да ви питам дали съм бременна, а да проверя дали плодът е в матката. Но всъщност Вашето некомпетентно мнение изобщо не ме интересува!" Бях на предела на нервна криза. След като се бях наслушала на невероятните му методи за лечение, които ми предлагаше, взех си чантичката и напуснах кабинета. Аз усещах живота в себе си! Никой не можеше да ме накара да повярвам в противното. След седмица тръгнахме за София и чух точно това, в което вярвах неистово: "В матката е, сега трябва да си почиваш и да се успокоиш." С ехографски снимки на бъдещото ни бебе в ръце, аз и Димитър излязохме от кабинета на моя лекар. За съжаление обаче злото никога не закъснява! Решихме да пътуваме още същата вечер за Бургас. Само на няколко километра от София почуствах, че нещо ще се случи. Болките, който започнаха от леко придърпване, сега бяха разкъсващи. Страхувах се! Съзнанието ми отказваше да приеме, това което се случваше. Изпадах в някакво странно, летаргично, безпаметно състояние до следващия по-силен спазъм. Бях изтощена. Някъде по пътя поисках от Димитър да спрем. Той само кимна, дори не погледна към мен. Беше скован от ужас. В онзи мой унес, загледана в него разбрах, че някой от нас двамата трябваше да бъде по-силен от другия. Градът без светлини и онази студена неонова бензиностанция се превърнаха в гробница на нероденото ни дете. Отчаяна си помислих - това ли е подаръкът на съдбата за рожденият ми ден? Не помня пътя към дома ни, а само тихите мъжки сълзи и моята обсебваща болка ... Никога не се съвзех напълно. Когато се завръщам в спомените си, го преживявам отново и отново със същата сила, сякаш се завръщам в онази злокобна нощ... Но животът продължава и ни повлича със себе си, колкото и да не искаме понякога. Разбрах смисъла на онези думи - това което не ни убива, само ни прави по-силни. Никога не го забравих, макар и за кратко това бе част от нашия живот! Успокоителните думи на баща ми: "Дъще, щом веднъж се е получило, пак ще се получи" се превърнаха в моето мото и осмисляха иначе безсмислените ми дни. "Не се отчайвай, ще продължим. Ти ще успееш, ще имаш бебе." - бяха думите на моя лекар. Научих се да не живея в миналото и да не мечтая за бъдещето. Приех животът такъв, какъвто е - заради самата мен, а не в името на нещо нереално. И се почувствах по-добре.
И най-неочаквано всичко се случи. Знаех го от самото начало, от момента на зачеването, колкото и странно да звучи това. Познавах тялото си, усещах го. Изчаках само седмица и направих теста - бях сигурна в резултата - положителен. Отново плачех, но със сълзите на щастието. Щях да родя това дете и нямаше сила на света, която да ме спре! Двамата с Димитър бяхме еднакво щастливи и притеснени. Решихме да не поемаме никакви рискове и на следващия ден си взех отпуск. Бремеността ми протичаше тежко. Сега разбирах думите на лекаря ми - 400 километра са прекалено голямо разстояние. В края на 4-та седмица, късно вечерта усетих отново онази болка и видях кръвта по себе си. Изпаднах в паника, треперех. По пътя до болницата говорех с доктора ни - търсех помощта му. "Успокой се, така само влошаваш положението." Така каза и дежурната лекарка, която ме прие. При прегледа се установи, че плодът е жив. Това, което изпитах, не може да бъде обяснено с думи, повтарях си само: "Много те обичам, много те обичам, мило мое дете!” Настаниха ме в болница, за да бъда под непрекъснато наблюдение. Това, което видях и преживах там, може да бъде сравнено само с филм на ужасите, режисиран от нечий извратен, безскрупулен ум. Мнозина не биха ми повярвали. Случи се на 11-ти април - Великден! През целия ден бях неспокойна, имах отново онова странно предчуствие за нещо лошо. В ранния следобед отново получих кръвоизлив, този път много по-силен. Повикаха дежурния лекар, а той говореше сякаш аз не бях там, сакаш не ставаше въпрос за моето дете, а за остатъка от обяда му. "Ами ...Да... Плодът е жив, но бремеността е рискова и трябва да се прекрати." И без никакво обяснение стана, потупа Димитър по рамото и започна да му обяснява нещо, което може би самият той не разбираше или още по-вероятно, което в момента измисляше. В следващия момент извиках "Ще усетя ли нещо?" Лукавото му червено лице, леко се обърна към мен и усмихнато ми каза:"Не, ти ще си под пълна упойка" И всичко се изясни – аборт! Сякаш хиляди червени светлинки премигаха около мен: Бягай, лъже те. Пази бебето си! Нямаше да му позволя да ме докосне, нито мен, нито онова беззащитно създание, което толкова исках. Впоследствие се оказа, че нищо от онова, което беше казал на съпруга ми, не е истина. А аз бях опазила детето си от него и от няколко негови колеги, които бяха готови на същото - за определена сума, при удобен случай. На следващия ден завеждаща отделението пое пациентите си и аз се успокоих. След седмица ме изписаха в добро състояние и нормално развиваща се бременност. Успях да се справя благодарение на доктора, с когото денонощно поддържах връзка. И когато някой ме попита къде ще родя, аз без колебание отговорих - при моя лекар, отиваме си в София. След 9 месеца на очакване в 10.15 ч. сутринта на 12 ноември 2004 г. се появи най-прекрастното, най-желаното бебе на света! Моето неизмеримо щастие – дъщеричката, която нарекохме с нежното име Виолета! В мига, в който лекарят я пое в ръцете си и аз я видях за първи път, след толкова 10-годишното дълго очакване, бях най-щастливата жена във вселената! Докоснах малкото й краче и през сълзи промълвих: Колко си красива слънчице, обичам те! Благодаря ти, Докторе, без теб това нямаше да е възможно! Чувството, когато за пръв път я взех в прегръдките си, когато за първи път дъщеря ми изрече „мамо”, първите й стъпки - не бих ги заменила с нищо друго! Тя е моето сбъднато щастие, моето съкровище! С нея се чувствам истинска, завършена! Понякога, когато съм изнервена и уморена, поглеждам към нея и в красивите й по детски чисти очи, виждам себе си. А тя, усмихната, подава ръчички към мен - мамо, ела... Ще дойда и винаги ще бъда до теб! Навън денят отстъпва място на нощта. Сгушена до мен, дъщеря ми се усмихва насън. Сладки сънища, слънчице мое! Бдете звездички над спокойния сън на детето ми!
